Постинг
22.01.2017 20:45 -
Пътуването, наречено живот...
На този свят съм дошла без багаж. И оттогава съм започнала да събирам. Впечатления, знания, усмивки и разочарования. Така, когато съм се качила на автобуса на живота съм била горе-долу подготвена. Или може би не?
В началото просто си седях и наблюдавах къде и как шофьорът преминава. Всичко изглеждаше много лесно. Въртиш волана, спираш тук, спираш там. Хората се качват и слизат. А на мен ми беше все едно. Нали не ги избирах аз. И така захласната от пътя не усетих кога аз съм станала шофьор.
А нищичко не знаех. Нито правилата за движение, нито посоката. А и автобуса ми се струваше голям. Сигурно съм изглеждала нищожна зад волана. И като дете, което прави първите си крачки, започнах да се уча.
Не подбирах спирките. А хората се качваха и сами се разпределяха. Кой да седне най-отзад и кой по-напред не определях аз. И колко ли пътници са слезли, без да разбера, че е важно да останат не мога и да знам.
И всеки е оставил нещо. Един надпис върху седалка. Друг, някъде е залепил дъвка или пък оставил е боклук. Някой направо прозореца е пукнал. За да не е автобусът вече същият.
И как с времето всичко се променя. Улиците станаха пусти и по-мрачни. Багажът на хората започна много да тежи.
Изведнъж вече не исках да спирам на много спирки. Пътниците значително намаляха, а важните сложих отпред. До мен.
И така, макар да не знам пътя, продължавам. В слънчеви и усмихнати дни и във ветровити, бедствени времена.
Вярната посока на картата уви не намерих. Но не спирам да я търся в пътуването, наречено живот...
В началото просто си седях и наблюдавах къде и как шофьорът преминава. Всичко изглеждаше много лесно. Въртиш волана, спираш тук, спираш там. Хората се качват и слизат. А на мен ми беше все едно. Нали не ги избирах аз. И така захласната от пътя не усетих кога аз съм станала шофьор.
А нищичко не знаех. Нито правилата за движение, нито посоката. А и автобуса ми се струваше голям. Сигурно съм изглеждала нищожна зад волана. И като дете, което прави първите си крачки, започнах да се уча.
Не подбирах спирките. А хората се качваха и сами се разпределяха. Кой да седне най-отзад и кой по-напред не определях аз. И колко ли пътници са слезли, без да разбера, че е важно да останат не мога и да знам.
И всеки е оставил нещо. Един надпис върху седалка. Друг, някъде е залепил дъвка или пък оставил е боклук. Някой направо прозореца е пукнал. За да не е автобусът вече същият.
И как с времето всичко се променя. Улиците станаха пусти и по-мрачни. Багажът на хората започна много да тежи.
Изведнъж вече не исках да спирам на много спирки. Пътниците значително намаляха, а важните сложих отпред. До мен.
И така, макар да не знам пътя, продължавам. В слънчеви и усмихнати дни и във ветровити, бедствени времена.
Вярната посока на картата уви не намерих. Но не спирам да я търся в пътуването, наречено живот...
Няма коментари
